Анжела Деянска: “Да протестираме е нужно, но недостатъчно. Само да гласуваш също не е достатъчно”

Все повече ми се струва, че демокрацията е като връзката между двама човека: за да е устойчива на предизвикателства и да носи добавена стойност и за двамата, тя трябва да бъде искана и поддържана постоянно и от двете страни. Преди да изискваме от другата страна е добре да направим малко саморефлексия. Какво правим ние, гласоподавателите, като едната страна в тази връзка? Добре ли познаваме всичките инструменти, които може да ползваме, за да имаме добре работещи отношения? Ако не, какво ни спира да ги опознаем? Ако липсват инструменти, как ги създаваме? Ако искаме демокрация имаме отговорността да си задаваме тези въпроси често и да отговаряме честно.

Да протестираме е право, което трябва да ценим, да упражняваме и да помним, че историята показва, че нищо не е даденост. Гласуването е също толкова ценно право, а от 2011 насам данните за избирателна активност показват, че по-малко от 60% от всички нас го упражняват. Вероятно си мислим, че пак ще дойдат избори или по-готини кандидати или просто е спряло да ни пука. И трите са симптом на апатия, а като си апатичен към нещо шансът да го загубиш е голям.

“Пак ще дойдат избори” е наивно мислене. Историята показва, че на изненадващо много места през последните 100 години в един момент следващи избори просто не идват. Разбира се, само да гласуваш също не е достатъчно, за да предпазиш правото си на глас в следващ момент. Трябва да се мисли и за кого се гласува и защо. Има много причини партии като ГЕРБ, ДПС и всякакви квази патриоти/фашисти да получават гласове, но със сигурност фактът, че България е страната в ЕС с най-висок процент функционално неграмотни младежи, помага да има един много полезен поток от бъдещи гласоподаватели за тези партии, които разчитат на неинформираност, липса на аналитично мислене и икономическа уязвимост. Да се сърдим или да обиждаме сънародниците, които попадат в тези групи е загуба на време и разединение. Трябва да инвестираме критично мислене именно в това как може повече хора да развиват критично мислене.

“Няма за кого да гласувам” е отказване от всякаква лична отговорност като гласоподавател. Първо, винаги е по-добре да се явиш и да бъдеш активен гласоподавател, дори и без да избереш някой от кандидатите. Това реално показва колко си разочарован от опциите повече от това просто да не участваш. Второ, наистина ли няма? Може би няма перфектен кандидат, който да отговаря на вижданията ти, но това е пак малко като с връзките. Кандидатите знаят ли какви са твоите виждания? Далеч съм от мисълта да защитавам който и да е било кандидат, но недоволството, просто като спорт, е загуба на време за всички. Ако няма кандидат, който отговаря на ценностите и вижданията ти, замисли се как може да има такъв. Има ли партия, за която трябва да научиш повече. Има ли хора в обкръжението ти, които би подкрепил да се кандидатират в следващи избори, а защо не ти? Ако “политиката е мръсно нещо” ни води, то кога може да очакваме чисти хора в политиката?

Ако пък си активен гласоподавател, замисли се за стратегически обединения, които да подкрепиш или предложиш на твоите фаворити. Факт е, че в страната ни най-видно се обединяват страните, които чрез схеми добавят стойност една на друга, а останалите сме се надробили на хиляди парченца. Мафията запълни вакуума в началото на прехода именно благодарение на това разделение.

“Не мога вече да се занимавам” е привилегировано мислене с краен срок. Напълно нормално е да сме изморени. Нормално е да ни е писнало. Добре е да сравняваме ролята си в тази връзка по-скоро с маратон вместо със спринт, за да се научим да опазваме енергията си. И все пак, ако искаме да сме във връзка с някого, няма такава опция “спирам да се занимавам”. С демокрацията е така също. Спрем ли и тя ще спре. А след това много ще ни запука, но ще имаме ли инструментите да си я върнем…Ако днес си уморен, почини и се презареди. А утре си припомни:

Ако не ние, кой?

Ако не сега, кога?